Хичкок е казал, че драмата е „животът, на който са му изрязани скучните краища“. За нещастие, много късометражни филми правят точно обратното и разказват истории за ежедневните неща от живота в диалога и действието. Затова не бива да забравяме, че хората отиват на кино, за да избягат от скуката на ежедневието, да изживеят момент в друг свят, за който могат само да сънуват. Те отиват, за да бъдат емоционално предизвикани, развълнувани и забавлявани. Нашата работа като кинотворци е да помогнем на зрителя да се свърже с историята, която разказваме. Персонажите съществуват единствено с тази цел. Изкуството на разказвачеството не се свежда до това да показваме парче от живота, уловен реализъм, нито до това да показваме събития, които изглеждат достоверни, вероятни. Това са само елементи от стил, който можем да използваме, за да предизвикаме състояние. Ако изпуснем по-значимото, а именно, че разказването на истории е, за да свърже зрителя със сюжета, значи сме се провалили. Зрителят моментално трябва да се влюби в персонажа на екрана. Да се свърже с него или нея на дълбоко вътрешно ниво и така да приеме сюжета. Жан Люк-Годар го описва като момент, в който същността на персонажа е първоначално наложена в него, но в края на сцената има специален момент, когато те се сливат, стават едно. Той го предава на зрителя и сюжетът предава персонажа към нас. В повечето случаи тази връзка се осъществява в моментите между сцените, когато емоциите се сменят, а драмата е жива. В края на всяка сцена се случва нещо голямо, а зрителят очаква да види ефектът от него върху персонажите. Джефри М. Бейс описва процеса с красивата метафора: „филмовият сюжет е като вълните в океана, които се разбиват на брега. Най-силното отдъхване идва след края на всяка сцена, когато тя е на гребена на вълната и се разбива на брега. Тогава тя се оттегля и нещата се успокояват… до следващата сцена.“ Не е достатъчно да кажем, че нещо голямо току-що се е случило. Трябва да го почувстваме (което често става като го видим). Филмът в същността си е емоционално предаване на сюжетната информация, а медиаторите на тази емоция, която въвлича в историята, са персонажите.
Късият сюжет не означава скучен! Никога не бива да отегчаваме зрителите си, затова е нужно да бъдем смели и драматични. Да отведем нещата до краен предел като по този начин създадем история, силна и емоционално въвличаща зрителя, защото само така ще удовлетвори неговите очаквания. Когато пишем късометражните си сценарии е добре да спазваме следните правила за историята:
– Тя трябва да има силно начало – бързо развиващо се, което да запали интереса на зрителя веднага
– Създаване на емоционална връзка и ангажираност за зрителя
– Измисляне на запомнящи се персонажи, които актьорите биха се надпреварвали да изиграят. Стремежът трябва да е към оригиналност, надскачане на клишетата и едноизмерните образи.
– Трябва да се заяви от рано персонажът и неговият свят. Ще им съчувстваме ли достатъчно във филма?
– Кой е основният проблем или дилема, пред които е изправен персонажът? Какво си мисли, че цели? Какво наистина цели?
– Какви препятствия среща по пътя си и как ги преодолява?
– Какви са залозите и на живот и смърт ли са? Има ли истински драматично напрежение? Има ли достатъчно конфликт в историята, ще държи ли зрителите на нокти през цялото време?
– Кой е антагонистът? „Добрите“ се нуждаят от силни злодеи, за да изпъкнат.
– Диалогът трябва да е звънтящ, умен и да има запомнящи се реплики и подтекст. И колкото по-малко е той, толкова по-добре.
– Ако сюжетът е базиран силно на диалог, то трябва да се ревизира. Дори от практическа гледна точка, когато се планира изпращането на филма по фестивали са нужни субтитри, а четенето им разсейва вниманието от действието на филма.
– Към кого е насочен филмът? Какво е посланието, с какво искаме да бъде запомнен?
– Визията трябва да е силна, да грабва.
– Ритъмът е от водещо значение.
– Зрителите не бива да се отблъскват с твърде жестоки сцени. Има шок и ШОК.
– Не бива да забравяме и бюджета, още докато пишем. Цените нарастват с броя на локациите и персонажите, специалните ефекти, костюмите и прочие.
– Има ли поука? За забавление ли е предназначен филмът или има сериозно послание, свързано с темата? Как ще бъде предадено то, без да звучи наставнически? Най-завладяващите късометражни истории са тези, които те карат да мислиш.
– Финалът е също толкова важен, колкото началото. Ще те накара ли да плачеш, да се смееш? Кулминацията трябва да е силна и емоционално задоволителна, да си струва чакането й. Зрителите обичат изненадите и оригиналните обрати са нещо запомнящо се и силно.
В обобщение може да се каже, че за добрите късометражни истории, кинотворците не бива да забравят формата, в който работят – ограничени сме във времето за разгръщане на персонажите, техните страдания и стремежи. И все пак, не бива да забравяме и за какво най-вече правим късометражно кино – основната публика, до която нашите филми достигат, това са хората от индустрията. Те знаят, че историята е цар, но дълбоко в себе си също остават зрители, които жадуват да бъдат развълнувани. Нашият филм е наша визитна картичка, затова историята, която разказваме, трябва наистина да си струва и да вълнува!
КАК ДА СЪЗДАДЕМ УСПЕШНА ЗАВЛАДЯВАЩА ИСТОРИЯ ЗА КЪСОМЕТРАЖЕН ФИЛМ – 2РА ЧАСТ
